Вървейки по улиците срещам хора безразлични при вида на паднал на земята човек.
В институциите се сблъсквам с хора некадърни, невъзпитани и нелоялни, и ме завладява
чувството за безредица и хаос., безпомощност, самотност и ме наляга песимизъм.

Разкъсвам се между мечти, илюзии и реалност. Между несбъднати добри намерения и
духовния тероризъм и прагматизъм на некадърници, тарикати и мошеници. От инкасатора
до министъра, от гласоподавателя до Президента. От роднината до приятеля.

Разкъсвам се в ината да обичам Родината си, / която трудно се понася с неуредиците и хората й / пред други държави, които отдавна са уредени и осигуряват нормален начин на живот.

Какво да избера за себе си? Оптимизъм смешен или песимизъм жалък?

Избирам прагматично да живея нормално в друга държава, която неволно, няма как да не харесвам.Там, където хората наистина милят за „всяка птичка и тревичка“ и Човек значи нещо.

Да обичам Родината си , защото „Аз съм българче “ и да я ненавиждам, заради другите
българи, които пречат да я направим такава, каквото ще харесваме и гордеем с нея.

Гражданско общество в България ще има тогава, когато всички излязат на улицата , заради един човек само, който и да е той. За сега то е…Да,да, ама Не!