Написаното наистина много ми харесва и по-важното, което е, че е напълно вярно!!!

Статията е добра, но ми се искаше да видя в нея дали падаме,дали деградираме като хора,защото нали уж именно чувствата и разума ни носят „приза“ ЧОВЕК,но и внушението на статията,а и моето са ,че ние „човечетата“ падаме по стълбицата на еволюцията мнооогоо надолу,чак до първосигналния инстинкт – ако те захапят, хапеш…Статийята дава мн храна за размисъл, това трябва да правим повечко- да мислим!!

Точно затова под нея има поле за коментари – за да може всеки да каже какво МИСЛИ…

Обществото деградира, всеки гледа себе си и как да прецака другия. Никой не се замисля над това с какво може да помогне на някой, пък камо ли да реши да го прави.

15г живях и работих в Либия като мед. сестра. Няма нужда да обяснявам, че бях принудена от обстоятелствата около себе си, естествено от финансов характер. През всичките тези години,
не съм ходила на кино, театър, концерт. Вестници винаги стари, понякога дори с години, а книги за четене почти нямаше, ако не се броят сапунените любовни романчета, които бяха предпочитаното четиво от колежките ми, но не е и за мен.

Добре, че започна голямото разграбване на българските фирми та покрай това се сдобихме с книги от времето на „Партиздат“, но за моя огромна радост между партизанските и комсомолски герои намерих доста стойностни книги – българска поезия и проза.Настана време на препрочитане на българската история и литература и въпреки това смятах, че не съм в крак с времето в България. В това се убеждавах всеки път, когато се завръщах на отпуска. През всичките тези години имах чувството, че нещо изпускам, проклинах бедността си и страдах, че не живея живота си в Родината си, че не участвам в общественият живот, а личният скучен и еднообразен.

След окончателното ми напускане на Либия и установяването ми в България за жалост установих,
че между мен и роднините ми, и приятелите ми е зейнала огромна пропаст.От пръв поглед се виждаше моята жизненост, добро настроение, ведрота в отношенията и добронамереност, докато близките ми бяха изпаднали в състояние на злоба, отчаян песимисъм, и някакво извратено мислене, смачкани физически и психически. За първи път си дадох сметка, че тези 15г са оставили отпечатък върху близките ми, а покрай мен сякаш бяха минали незабелязано, ако не се обръща внимание на факта, че почнах да изрусявам косата си, и сложих очила с диоптри.

Обществото наистина е деградирало. Ценностната система на старите е тотално разбита, а младите не предложена нова и сякаш са живяли в някакъв вакуум, който е бил запълван с Чалга,
толерирана първенющина и простащина в национален мащаб, излъчвана от всички медии.

Дадох си сметка, че отшелничеството ми в Либия всъщност ме е съхранило и вече не съжелявам за тези 15г без българските медии, без българска култура, да не кажа простотия, която просто бъка от всякъде.Съжелявам, ако нараня някоя нежна и чувствителна душа, но смятам, че трябва да се научим да си казваме истината, без да се обиждаме от нея, а да си вмемаме поуките.

Да живее интернет. Препускам из блоговете и виждам, че не всичко е така, както изглежда.
В блогосферата човек може да срещне такива хора, каквито не среща на улицата и това ме изпълва с радост и надежда, че има светлина в тунела и че тази държава, в момента може
да е на колене, но има сили да се изправи и да продължи да я има.Стана малко дълго, а
може би и приповдигнато, дано не съм Ви отегчила. Поздрави от Франция.